Прочети и разбери – II
Това е откъс от разказа на Йордан Йовков „Борба до смърт“. Прочетете го и отговорете на въпросите към него.
След Богоявление хвана тежка зима. Нощем, под бледните лъчи на месеца, снегът блещеше като стъклен. Или небето потъмняваше пак и започваше да вали сух ситен сняг, който сякаш не падаше на земята, а само се въртеше във въздуха. Мъртва и глуха изглеждаше бялата равнина, като пустиня. И ето сред вятъра и виелицата се дочуваше проточен вълчи вой, самотен, плачлив, страшен. Тоя вой се издигаше, проечаваше могъщо и кръвожадно и изведнъж секваше. Тогаз, след късо мълчание, колкото да дойдат на себе си, захващаха да лаят кучетата, но повече виеха, отколкото да лаят, както правят всякога, когато усетят гад.
По стъпките, които беше оставил на снега, по гласа и големия страх у кучетата, можеше да се заключи, че вълкът не е от обикновените, а ще е някой много голям.
– Дошел е на вълците царя им, ей! – казвашe Петър овчарят. – Видях му стъпките – колкото ръката ми са, като стъпките на даначе. Аз ще река, че е някой единак.
– Какво е туй единак? – питаше Васил, който не разбираше от вълци, пък и много не се безпокоеше.
– Единак ли? Единак е… кога вълчицата роди, да речем, три-четири вълчета, измрат другите, а остане само едно. Тогаз туй вълче суче всичкото мляко на майка си, та става много голямо. Такъв вълк и като порасне, все самичък ходи и, дето се казва, сам си върши работата. Лоша гад! Проклета гад! – стисна зъби Петър и погледна към заснеженото поле. – Ама да ти кажа ли, Василе, нямам страх, Анадолеца ще му доде дохак – прибави Петър ободрен и се позасмя.
Анадолеца, или Пашата, както му казваха още, беше най-хубавото куче на Петър. То беше голямо, черно, с дълга космата опашка и с увиснали уши, каквито са ушите и козината на каракачанското куче. Анадолецът не приличаше на другите кучета. Преди всичко, самият му вървеж беше особен. Обикновено кучетата, когато са добре разположени, вървят на ситен тръс, с вирната и завъртяна на кравай опашка. Анадолецът крачеше бавно, като мечка, гледаше надолу и от движението при ходенето главата му се поклащаше ту наляво, ту надясно. Погледът му беше самоуверен, горд. Другите кучета често се умилкваха около Петър или си играеха едно с друго и тогаз очите им весело светеха и около раззиналите им уста се явяваха бръчки, тъй че изглеждаше, като да се смеят. Анадолецът се държеше настрана, нежности не знаеше, беше сериозен и недостъпен.
